Паунови пера

Като птици отлетяха мечтите,

оплакани след нашата разлъка.

Кървят гнездата под очите

в агония на скрита мъка.

Само вечер омара тропическа

на сън леглото мокри.

Ближе влагата и платоническа

тялото ми с устни топли.

Докосват ме фини и гладки

в оазис сладострастна нега,

твоите ръце изящни,-

ръцете ти-паунови пера.

Милват ме тънко и нежно,

а прозрачния воал на тишината

тръпне в балдахина на блаженство

сред благоуханието там на цветята.

Настръхват зверове, немеят твари,

възбудени от дивната съблазън.

Дърветата корони скланят

пред прага на върховния оргазъм.

Връща нощта това,

което времето отне ми -

моята жадувана мечта,

която всъщност е при мене.

И не искам да дочакам утрото,

осъмвайки пак в самота

в гнездото ми нямо и пусто

без ръцете ти - паунови пера.

ПРИЗВАНИЕ

Аз съм ручей подемнат
от русло на жал и неволя.
Хората в мен се оглеждат
и пият мъдрост на воля.

Аз съм гълъб възнесен,
славей съм в тъмна дъбрава;
звънне ли моята песен,
над поляните слънце изгрява.

Лава от вулкан съм изригващ,
дето помита и пали;
после дъжд съм пречистващ,
дето угася пожари.

Вятър съм тих и попътен
лодките, който повежда
към острова труднодостъпен
на вяра, любов и надежда.

Ангел съм с крила наранени
от куршума коварен на злото,
ала жлъчта му в моите вени
не ще победи в мен доброто!

Не ще пречупи духа ми -
на болките аз устоявам!
Дори през стиснати зъби,
пак ще ви пея и радвам...

СЛЪНЦЕ МОЕ

Слънце мое, слънце ненагледно,
озарило мрачната ми стая,
свети ти челцето за последно-
днес за нас дошъл е края.

Горе разгневен на небосвода,
черен облак се задава.
С ревност бащинска и злоба,
скрива те и не прощава.

В нощите ми сън съм те сънувал-
нощи пламенни и жарни,
и през сълзи бях бленувал,
буклите ти лъчезарни.

В утрините буден съм те чакал-
копняни утрини, омайни,
и мъката си още неизплакал,
срещах изгреви сияйни.

Слънце мое, приказно явление,
дар от сбъднати мечти,
символа на мойто вдъхновение,
бяха твоите лъчи.

Ти идваше-били сме само двама.
Имал съм те-миг щастлив!
Муза в поетичната ми драма,
беше твоят лик красив!

Слънце мое, слънце златокосо,
днес небето те прибира.
По-ревностно отвсякога и лошо,
скрива те от мене, скрива.

Обещай ми мое слънчице, че утре,
тук-над пустата ми стая,
ще изгрееш в чаканата утрин,
и за нас ще върнеш рая...

ГРЕШНИК

Ръката ми груба разряза небето,
с остър, безскрупулен скалпел,
в лазура сияещ точно където,
бе твоят ангел мечтател.

Зейнала черна дупка бездънна,
надвисна над мен безпощадно.
Всичко, което имах погълна,
стопи се за миг безвъзвратно.

Само мене остави да скитам-
грешник на пуста планета,
да те търся и за теб да разпитвам
ветрове, планини и морета...

СБЪДНАТИ МЕЧТИ

Вали навън със чувство неизляно,
и локвите под стъпките звучат,
сякаш са клавиши на пиано,
по което композирам моя път.

И всяка крачка нота е безценна,
в мелодия от свян и чистота,
с които тази вечер ще погледна,
в очите на любимата жена.

След дългото компютърно терзание,
измъчил себе си, ще поднеса,
пред теб застанал моето признание-
плода на електронни чудеса.

Свали чадъра!-нека се измокрим!
Нека дъжд сега да ни вали!
Той носи онзи шепот електронен,
на сбъднати онлайн мечти.

ВЪЛШЕБНИЦА

Понякога щом сприхаво погледна
в пъстрото на твоите очи,
очите ми потъват в тиха бездна,
на мъдри, проницателни води.

И грубостта ми придошла - изчезва,
стапя се в една лоялност.
Благородната ти зрялост трезва,
лекува избухливата ми слабост.

Друг път, щом троснат те засегна,
очите ти са сякаш огледало,
в което ме е страх да се погледна,
себе си да видя, че съм дявол.

А сълзите ти изляти без преструвка,
потушават буйния ми пламък.
Усмихната отвръщаш ми с милувка,
и ме караш да се чувствам жалък.

Като дар безценен си от бога,
в нощите мрачни-вечерница.
Денем слънце, без което не мога
си ти-най-добрата вълшебница!

Мислейки често за нас проумявам,
всъщност, какво си за мене,
и тебе изобщо, дали заслужавам,
мой ангел с чувства накърнени?!

***

Днес отново толерираш първичност,
с мъдър, тактичен подход...
Прекланям се пред твоята личност,
вълшебнице на моя живот!

НА ЕДНА ВЪЛНА

На една вълна се носим
в океана благ и тих,
и ти любов не ме изпускай-
улових те, улових!

Лодката с платна потъна,
само нощен бриз,
огнена луна прегръща
над водата, с повей чист.

Не плачи любов-недей!
Недей с треперещ глас,
слънце утре ще изгрее,
ще намерим бряг за нас.

А лунният вечерен ореол,
чертае отразен измама,
през морният ти клетен стон-
последен път за двама.

***

На една вълна се носим
в океана благ и тих.
Нека с теб любов си спомним
вълшебният преломен миг,

в който вдъхновени пожелахме
през ония светли дни,
дете да имаме и замечтахме,
напролет то да се роди.

Как вливат сили крепки,
с омаята на този спомен,
водите нас завлекли
насред пасифика огромен.

Ще те опазя-ти го знаеш,
хайде, отвори очи!
Защо не искаш да признаеш-
говори ми, говори!

Дори не плачеш вече само
с отпуснатите си ръце
придържаш се на мойто рамо,
склонила там лице.

А вярата във мен напуска
духа отчаян и сломен.
Сърцето в ритъма препуска,
пей прощален реквием.

***

На една вълна се носим
в океана благ и тих.
Ах, защо любов не може,
да събуди моя вик,

морски нимфи чудодейни,
да доплуват те тозчас
и понесат душите тленни
към островът спасение за нас?!

Защо не може той да върне
времето сега назад,
щастливи пак да се завърнем,
на нашия лиричен бряг?!

Никога не бях аз плакъл
пред теб и ти, любов, прости,
че спускат се така от мене
несдържани, отчаяни сълзи.

И жертвена недей проклина
великият световен океан,
че той е само дълбина пенлива,
огромен, тих и неразбран.

Погубва той любови, но и дава,
затуй е тъй голям, велик,
а ориста ни в него е такава-
орис на обречена и мъченик.

***

На една вълна се носим-
две сенки в различни посоки.
Кротко телата поглъщат
натъжените води дълбоки.

Прости ми, че не те опазих,
обич моя, обич съкрушена.
На дъното аз себе си намразих,
завинаги във тази бездна.

Проклинам се за всичко, което
на тебе съм аз причинил,
проклинам се последно задето,
на света съм се нявга родил.

ПРИКАЗКА

Вятър полъхва от тебе изпратен,
милва той с твоите ръце-
в този миг тъй обаятелен,
мечтае пак моето сърце.

Далечна си ти, но те чувствам-
шепот в увяхнали клони,
и сладостта на чувствата вкусвам,
през незримите ти електрони.

Гълъбът кацнал на моя прозорец,
маха с крила и ми гука-
от дома ти долетял вестоносец,
носещ надежда за слука.

И душата ми-ручей пресъхнал,
отново извира, клокочи...
Там с водоскока отдъхнал,
възкръсвам в буйно поточе.

В него лебед доплува,
че лебед си ти тъй прекрасен...
И любовта пак тържествува,
в този приказен свят необятен...

ТЕАТЪР

Днес празната зала отваря пак врати
за своя редовен посетител.
В театъра на чувства и разбити мечти -
един-единствен зрител.

Зад кулиси от блян и излишна суета,
в тясна задимена гримьорна,
актриса припомня наизустени слова
на нова постановка любовна.

Тя знае ролята как да представи
по начин заучен, перфектен,
с партньора си тя ще достави
шок емоционален, ефектен.

И вдигат се завесите, драмата започва -
оплетен сюжет от интриги,
трагедия пълна със сарказъм и блудства,
на герои деградирали, гнили.

А зрителят отсреща крещи: "Спрете, моля!
Не искам повече да гледам!"-
разпознал своя образ в мъжката роля,
наранен от мотив изневерен.

И хуква към вратите, търсейки изход
преди края на този спектакъл,
мутирал вътрешно в психически изрод,
отново сломен и разплакан...

ТИ

Ти в утро звън си благозвучен,
дошъл от капчиците дъжд,
засвирили с отсенък изумруден,
по сивата коса на мъж.

Ти блясък си в очите му прогонващ,
варварското в бурния му ден,
и с огнената си вълна отронваш,
парчета от света му вледенен.

Ти нощем си луна в която свети,
твоят образ - сбъднат блян,
светъл лъч по тъмните пътеки,
на дълъг път неизвървян.

Ти сянка си под слънце приютила,
скитник в зноя отмалял,
и за него там гнездо си свила,
да отпочива в тебе цял.

Ти извор си, във който утолява
той жаждата, която го гори.
Ти повей си лекуващ болна рана -
раната, която го мори.

Това си ти - любов безмерна -
шепот, зов и светлина,
спътница в живота тъй потребна -
огън, въздух и вода.

КАДИФЕ

Нощта е мека и тиха,
а пламъкът в стаята плете,
с нишка трептяща и фина,-
устни червено кадифе.

Мислен образ рисува,
с дързък, решителен щрих.
По гънките на мозъка танцува,
възбуден от спомен красив.

Оо, кадифе... кадифе...
Впила влакна съвършени
по хребетите на полета ерогенни,
с преливащ, пластичен нюанс,
вибрираш в еротичния ми транс.

Мекостта на твоята кожа,
ме кара без задръжки да вложа,
таланта си цял на художник
по платното на моя триножник.

Лунната нощ отминава,
а ние танцуваме, танцуваме с теб,
в шеметна, неистова самозабрава,
оо, кадифе, кадифе...

МОЕ ЛЯТО

Как свири с омайните струни
лирата на твоето вълшебство,
мое лято родено през юни-
цвят и нектар от блаженство!

Как вдъхва надежда за полет
лазура ти сапфирено сияен,
тъй чакан в тихата пролет
на живота ми нерад и отчаян!

И сега, когато те чувствам
през снопи лъчисти, трептящи,
в разкоша им техен лекувам
незараснали рани кървящи.

Летя над дюните ти златни,
докосвайки неведомите върхове
на твойте хоризонти необятни-
приказни неземни светове.

Гмуркам се там обезгрижен
в кристални чудотворни езера.
Пия преобразен и възвишен
магическа лековита вода.

А девойка косите разплита,
зовейки през шепотен глас,
с лодката и-перлена мида,
да отплаваме към вечен екстаз.

Не свършвай лято!-Изригвам!
Караш ме с неистова съблазън,
екзалтиран в теб да изпитам
най-великия, божествен оргазъм!

От любов безмерна да прилея
като буйна, пенлива река.
Да избухна, за да заживея,
като вечна свръхнова звезда.

Но бавно кръвта сега изстива,
пулсираща в небесния цвят.-
Дъжд есенен, студен измива
от кръгозора вълшебния свят.

А раните-все тъй дълбоки.-
Болят и гнойта им се стича.
Над пътища кални и жестоки,
крилата пак болни прелитат.

И въртят се мечтите химерни
през призмата на тъжен кръговрат,
родени с илюзиите летни
на собствения ми измислен свят.

И ти лято винаги идваш
в живота ми жадувано, мечтано,
а после от мен си отиваш
тъй отчайващо, мрачно и печално.

ПРОМЯНА

Бледнеят спомени, едва се долавят,
отразени в лабиринта от мисли.
Само незарасналите белези оставят
следи по огледалата му чисти.

Оглеждам се-образ неясен.
Вече свикнах с това, че съм друг.
Че съм станал отшелник злощастен,
излъчващ ту жега, ту студ.

***

Промяната разклати здравите устои.
Моята промяна-кипяща и себична.
Рухнаха бетонните колони,
на нашата любов трагична.

Спря ръцете ми груби да гали
зефира полъхващ довчера от тебе.
Стихна огъня, с който запали
най-съкровените чувства у мене.

Ярост набъбва.В гръдта ми напира.
Разкъсва плътта и оскъдна.
Ражда се гнева, когато умира
надеждата, че мога да те върна.

Нямата истина удря с камшик.
Спуска под липите тъмно наметало,-
там, където роди се в оня миг
нашето велико светло начало.

Бавно ограбчва булевардите пушек.
Аромата пролетен тихо души.
Загива в градините цъфтящия люляк-
цвета на погубените наши души.

Дъжд киселинен упорито разяжда
в завистта си очите ми сиви.
Та аз бях сляп!Защо ли ме наказва?!
От слепец ли утеха ще дири?!

Виждах само теб и светлината,
от свещта в ръката ти вяла.
Държеше я над мене горката,
присъдата на дните изживяла.

Виновен съм!-вече признавам
за грешките мои предишни.
През каения всуе осъзнавам,
каения късни и излишни.

***

Стоя сега вглъбен и отлъчен
зад лабиринт на сива празнота.
Оглеждам се ням и беззрачен
в безкрайни изкривени огледала.

И когато понякога Ерос
ги обстрелва със свойте стрели,
те блъскат се в тях и отхвърчат,
рикоширайки далече встрани...

НА БОХЕМ

Видях аз полета ти отразен,
във ручея вода, от който пиех.-
Последен полет в сайта на Бохем
човека, който там преоткривах.

Със гръб обърнат бях тогаз
към теб, а в ризата си носех,
целият твой мир събран в елмаз-
брилянт искрящ и благороден.

Надвесих се отново изморен,
глътка да отпия за разтуха,
а кристала скъпоценен падна от мен,
и попаднах в душевна разруха.

Загледан във водата онемях,
дочул прощалният му отглас,
а себе си в рефлекса аз видях,
като разсечен отпътуващ образ...

ПОМНИШ ЛИ

Помниш ли първата ни среща
на скалистия и стръмен бряг,
как с очи докосвахме насреща
пулса на стария маяк?

Тогава във нощта студена
топлех нежната ти длан,
а с плахи тръпки на смирена
ти цялата трепереше от срам.

Помниш ли същата вечер,
когато те изпратих до вас?-
Покани ме да вляза обречен
в прегръдката на твойта страст.

А след това как ни приютяваше
парка сред падащи листа?
И шумата как ни поглъщаше
слети, с разтуптяни сърца?

Скрити в колорита пъстроцветен,
как се стряскахме по здрач,
от смущаващия шум далечен
на някой случаен минувач?

Помниш ли червените залези,
как палеха огньове на есен,
в които изгаряхме без белези
под такта на тяхната песен?

Как намирахме там спокойствие
за нашите горещи тела?
Потопени в изблика на удоволствие,
как нагона облекчавахме на любовта?

Може би не си забравила още,
как бягахме с теб от дъжда,
измокрени и двамата до кости
по безлюдния околовръстен път?

Нямаше къде да се скрием,
но през усмивка аз и ти,
оставяхме света да преоткрием
с рефрена "нека вали!"

После вятър силен завилня.
Отнесе те твърде далече.
В усилията си да го възпра,
стихията и мен безпомощен повлече.

Излязохме оттам със други лица.
Не усетихме промяната дори.
Туптяха отново нашите сърца,
но с други цели чувства и мечти.

И случайно видях те! - Стоеше сама.
Нима бих могъл да те забравя?!
Спомняйки си всичко това,
какво ли можех да направя?

Да се спра при теб? - Не! Бях слаб.
Спомените ме помитаха като лавина,
във която все пак някак си успях,
да ти кимна само и да те подмина.

СЛЪНЧОГЛЕДОВО МОМИЧЕ

Танцуваш в слънчогледовите ниви
на мойте сънища наивни.
С гъвкава обайваща снага,
докосваш щръкналите им стъбла.

А от питите им пламнали в екстаз,
пада семето на мойто "аз".
Ситен дъжд платинени зърна,
мокрят тръпнещи във танц бедра.

Но будя се... Навън е вече ден,
а теб те няма тук при мен?!
Само по чаршафа мазната следа
от слънчогледовият дъжд през нощта.

СТРАСТ

Когато нечие сърце е замък
и трудно се катери крепостта,
пътят до върха ще бъде кратък,
щом дава ти крила страстта!

И аз летя към твойте кули...
Косите ти са сякаш знамена?! -
Атомният ми размах дочули,
развяват се и търсят небеса...

Там ние с тебе ще се слеем,
под слънчевия изгрев в утринта.
Ще изгорим, и после ще затлеем,
като две звезди във вечността...

ХИМЕРА

Да можех да хвана за юздите времето,
яхнал мечтите си по пътека от дъга!
Вятърът да брули от плещите ми бремето,
от житейските несгоди далеч да отлетя.

Плувах сред воалите на облаци в сънища.
Докосвал бях на слънчева птичка крила.
И в мрежа от бетон, тротоари и пътища,
откривах в илюзии не веднъж любовта.

Но ти химеро, блян си в свят отвъден.
Как бих могъл да дам на теб крила?!
Във струята на твойте прелести забулен,
в омаята на блъфове-нима ще мога да творя?!

Аз знам!-в усмивка на дете се крие твоя порив!
И в цвете генерира багра от пътеката дъга!
А в ясно утро птичка щом крила разтвори,
под слънчевия диск златисто бляскат нейните крила!

И ти любов реална всеки ден ме галиш
със поглед нежен, когато разтворя очи!
И с топли устни и дихание ме правиш,
да съм щастлив сред бисерните ти лъчи!

Живота ни помита във лава нажежена,
в метежната стихия аз и ти да изгорим,
но нашта обич неразривно-съвършена,
ни прави силни с теб докрай да устоим!

ДЪЖД НАД ГРАДА

Прах и жега града задушават.
Диша той, в спазмите си тежки.
Мръсотия и смрад го изтезават,
причинени от ръцете човешки.

Никой негов приютник не вижда
болките мъчни, с които живее.
Себе си гледа всеки и завижда
на другия, когато оцелее.

Неговите улици-вени разкървени.
Кипи в тях престъпно движение.
Носи със себе си вируси вредни
на алчност, завист, изкушение.

Пеят птичките в клоните скрити,
прехвърчат над пустите пейки,
а нейде вътре растат неоткрити
зли тумори и пускат разсейки.

В градините утъпкана тревата
бавно се опитва да възкръсне,
ала изправи ли се тя над земята,
злочестината пак ще я стъпче.

Сградите стари едва се крепят
проядени от гнойни каверни,
откъдето ясно се чува плачът
и викът на жертви отредени.

Отмалял е градът, отмалял е.
Тегне над него прокоба.
Превзет е отдавна, превзет е,
от пипалата на коварна злокоба.

***

Не умирай, мой град! - не умирай!
Не гледай с очите си жално!
Дишай, моля те! - не спирай!
Устискай! - издръж още малко!

Кажи ми, с какво си заслужил
таз участ зла и горчива?
Сърце ми страдално се къса.
Душа ми от мъка прелива.

В теб съм, градецо, израсъл.
Под сянка ти мен подслонила.
Защо ме е господ наказал,
да гледам как бавно загиваш?

Стискам ръце и се моля
за теб пред иконата свята,
безсилен друго до сторя:
"Господи, чуй ми молбата!"

***

Пладне е сега. Облак дъждовен
тъмна сянка разстила ядовито.
Стоварва връз света греховен
дъжд пороен от небето сърдито.

Гръм известява нова надежда.
Просветва над съвест и разум.
И града с удивление проглежда
в предсмъртната болка и спазъм.

Къпи се той.Черпи нови сили.
Приижда ли, приижда буйната вода.
Отмива всичките нечистотии,
от зловонието няма и следа.

Бягат гадини, паразити и твари.
Бързат те нейде да се скрият,
мълния да не би да ги удари,
пошлостта си преди да развият.

Светещи буркани тутакси плъпват
придружени от вой на сирена.
Мижитурките под кожата тръпнат
от възродената имунна система.

"Елате, елате сега да ви видя!"-
с крясък избухва събудения гнет.
Изригва срещу цялата помия.
Със струята си въдворява ред.

Звънят цветя, дървета и треви
с пенливия глас на капчука.
И тяхната песен гръмко ечи!-
победен марш на молбата ми чута!

Когато всичко отмине отново,
изпод черупките зло ще излезе,
но върху му метежно и преломно,
небето по-силен порой ще излее.

И града с победа ще ликува
тъй, както днес я приветства.
И отново ще се радва и любува
на стихийните дъждовни вълшебства.

ДАЛЕЧНИ ОЧИ

От монитора с поглед сърдечен
две очи приветливо ме гледат.
А аз, - тъй слаб съм и обсебен
от чувствата, които ме обземат.

В магията им-страст и желание,
блян жадуван, идеал за жена.
В душата ми-тъга и отчаяние.
Недосегаеми за мен са сега.

Една-едничка утеха e да видя,
как лъча от тях ме обгръща
онлайн, и бързам да открия
писмата в електронната ми поща.

Цяр ли ще са те, или поредно
послание за поздрав от други?
Или разтърсващо известие последно
за сбогом сърцето ще погуби?

ЕЛЕКТРОННА ЛЮБОВ

Имах от сайт приятелка една,
в живота ми невзрачен-светлина!
Профил, от който бях вдъхновен -
вяра, надежда и всичко за мен.

Но веднъж в порива да и пиша велик,
изненадан видях изтрития и ник
и чух в изгубен образ как шепти,
гласът на моите погубени мечти.

Той шепнеше:"Недей тъгува!Спри!
Ще мине време и ще я забравиш ти."
А в лоното на електронната ми страст
не вслушвах се във този шепот аз.

Ято от лилави сенки ме поведе
към дъното на властващото бреме,
где себе си без брод във мрачина
не можех аз оттам да изведа.

Думи неизречени наоколо кръжаха.
Душата ми пленена тихо обладаха.
Мираж на нашите писма орисани,
да бъдат нивга скъпа ненаписани.

Твоя образ там ту идваше, ту чезнеше.
С очи смирени плахо ме поглеждаше,
и тяхната магическа искра
запали огън в мен да продължа.

И ето!-сред дигитални магистрали
търся те приятелко пак,но едва ли
ще зърна както нявга твоя лик,
отново да усетя порива велик?

Частица обаче запазих в сърцето-
звънкият ти смях греещ на лицето,
който по време на чат изживях,
а наяве любима така и не успях.

ОТКЪРШЕН КЛОН

Откършен клон от твойто минало
във бъдни дни ще гние.
В наивността детинска от твойте
палави ръце осакатен.
А птичка не веднъж във него бе поискала
гнездо да свие.
Сега е само суха тлен.

Далеч от буйни стволове останал
сам сред ветровете,
знойни вихри в бури люти гнилите
останки метат.
И те прераждайки се в крехко цвете,
с възкръсналите брънки живота кълнат.

То бе поникнало във твоята градина.
Дойде и го откъсна ти.
Усетих студенината на дланта ти.
Погледнах пак във ледените ти очи.

Разбрах!-не си се променила,
а вазата във стаята ти-пълна със цветя.
Нямаше място за друго, и го захвърли
на мократа земя.

С годините времето раните ще заличи
и излекува,
но ти никога няма да се промениш!
Дори и спомена за мен в съзнанието ти
да изплува,
винаги ще си способна и друг да нараниш!

ГРЯХ

Шипове остри пронизват земята.
Надвисва над нея оловно небе.
Зейнали бездни изсмукват водата.
Бавно пресъхва тъжното море.

Гръм разцепва облаците тежки.
Дъжд се сипе от никел и прах.
Това е света на фаталните грешки!
Това е страната на порочния грях!

Живея във него и търся вратата,
която заключиха твойте ръце,
а ти си някъде там зад стената,
обливайки в сълзи твойто лице.

Ето! - задава се желязната птица.
Спуска се над платото пусто.
Жертва търси за свойта кралица -
съдница на хорското блудство.

Крясък гневен рязко разклаща
металите в глухите пространства.
Импулс в моето съзнание изпраща
плътната вълна на резонанса.

Спомени идват - отровни пеперуди.
Една от тях каца до мен.
Бе същата тази, която разбули
прегрешението държащо ме в плен.

Махни се оттук, не издавай
с крилата си нашто присъствие!
В живота ми отново не намесвай
наглостта на твойто безразсъдствие!

Тяло птицата стремглаво заснишава
привлечена от нейното движение.
Обречен усещам, че края наближава
и разбирам, че няма спасение.

Затварям очи в картината мрачна
и чувам зад мене някой шепти:
"Моля, господине, сложете колана,
самолетът скоро ще се приземи."

СВЕТЛИНА

Ти дойде! - светлина неочаквана.
Магическо сияние над мен.
Проблясък над душата ми сподавена.
Ефирен лъч над мойта тлен.

Но трая само миг прекрасен.
Отиде си тъй, както бе дошла -
тиха и внезапна, с произход неясен,
губейки се в хоризонта без следа.

Може би така си решила,
идвайки от свят ефимерен -
да носиш надежда фалшива,
за вяра в по-добро време?

Или вината лично моя,
че не можех да те впечатля,
изигра решаващата роля,
да не успея да се насладя
на булото мъждукащо светило,
обгръщащо ме озарен,
от неговите цветове игриви
захласно-впечатлен?

Все едно - няма те вече.
А аз търся друга една,
близка или далечна,
със същото име - "светлина"...

Послание

Посвещавам го на Звездомил Димитров Златев(Зизо)  

Няма го вече мили приятелю,
безгрижния ни полет над житата.
Подрязаха скъпи мечтателю,
годините на двама ни крилата.

Нашата песен дето я пяхме -
не съм я забравил! - Още я пея.
Но така и с теб не успяхме,
да оправдаем думите в нея.

На изток, далеч от семейство,
вкусвам от всичко най-вредно.
На запад, изригващ в бохемство,
загуби ти всичко най-ценно.

И от грешките нас покрусили,
не извличаме сякаш поука?
Своенравни винаги и доверчиви,
заблудени търсим сполука.

Ще дойде момента, когато
ще споделим в очи неуспеха.
И хляба ще е пак нашто злато,
а ракията - старата утеха.

Сплотени отново ще усетим
силата на крепката ни дружба,
от която винаги печелим,
разчитайки един на друг при нужда.

Ще осъзнаем примирени тогаз,
че несгодите не са ни променили!
Че душите ни са още в нас!
Че сърцата ни са още живи!

Че не си останал сам-самичък
в света държащ ни във плен,
а че имаш приятел едничък,
какъвто и ти си остана на мен..

Бели нощи

Колко трепет искрящ
носеха белите нощи?!
И мраза рисуваше с чувства,
по скрежните мои прозорци.

С колко надежда и вяра
посрещаше стъпките твои,
снега, натрупал на двора,
блещукайки в преспите свои?!

Като малки игриви пеперуди
снежинки пъргаво летяха.
Молбите ни сякаш дочули,
пухено одеяло плетяха.

Мека брилянтна завивка
спускаха те над телата,
а в стаята с блага усмивка
се прокрадваше отвън светлината.

Луната над нас щом изгрееше,
сияеше щастлива и скромна.
Ветрец когато повееше,
пееше песен любовна.

Песента на старото време-
мъдър съвет и поука,
обичта ни как да оцелее,
съпътствайки ни винаги слука.

В скута на нашия рай
блажени бяхме да мечтаем,
тез мигове да нямат край
и вечно там да останем.

Но природата нравите сменя.
Настъпи промяна отвън.
Удари снежната постеля,
буреносния мартенски гръм.

Стопи пред бледите зеници
плюшения топъл сняг,
а ти потъна във сълзите си,
и повече не те видях.

Пролет, лято, есен, зима...
Отекваха сезоните през мен.
Копнееше душата ми неутешима,
да се завърнеш някой ден.

И ето - зима е. Отново падат
снежинки в двора запустял.
Косите ми от тях белеят,
прозореца и той е бял.

Мраза по него пак рисува
чувства, с ледена ръка.
И трепетът и той бушува,
но с колко мъка и тъга...

Чудото любов

Тътенът на моето сърце,
хищници не ще го спрат!
Жилавите ми ръце
в боя ще ги покосят!

Душата ми, граблива птица
никога не ще отнеме,
че тя е на войната жрица -
непобедима и с криле големи!

Но защо прекланям глава,
безсилен и обречен до гроб,
пред благото на думичка една,
пред чудото, наречено "любов"?!

Волята ми-кладенец пресъхнал.
Жаждата надеждата изгаря.
Отчаян стон на лоба ми посърнал,
когато теб, любов, те няма.

А безпомощен когато се влача,
пронизан от твоята стрела,
защо тъй жално и наивно плача?!
Защо те ненавиждам и кълна?!

Понякога низвергнат ти посягам,
белязан с твоето клеймо
и заблуден не осъзнавам,
че ти си нужното ми зло!

Рани отваряш-язви горчиви.
Крясъка им всеки го дочува,
но ти ни правиш отново щастливи!
Ти си тази, която ги лекува!

Като вълна приливна идваш.
Помиташ ни със мощ неудържима.
Оттегляш се и после пак връхлиташ
по-бурна и неукротима.

И мен отнесе във морето,
но навътре във дълбоките води
намерих остров за сърцето -
свят на благоденствие, страст и мечти.

Залюбвах и разлюбвах там пристрастно.
В наивността да бъда прозорлив,
погубвах честолюбие напразно,
веднъж скърбящ, друг път щастлив.

И чудото дойде-мой сбъднат сън!
Събираше гласа ти перлени мъниста,
а аз заслушан във вълшебния му звън,
редях огърлица от обич чиста.

Окичих я на теб с венчило,
ти слънце благородно мен дарило,
със обич, с ласки, с топлина.
С магията на нашите деца.

Времето лети. Минават дните.
Залязва изгрева на младостта,
а мъдростта на бръчките ни под очите
сплотява ни по-силно в старостта.

Сплотява ни във крепост нерушима,
в която властва оня неугасващ зов,
на нашата любов непоклатима,
на чудото наречено "любов".

Девица

Към мене хвърчиш ти сама,
пърхаш с нежни крилца.
Навън е отдавна луна,
а в тебе-хиляди слънца.

Припкаш със слаби крачета,
косите ти златни се веят.
Гледат ни другите момчета -
завиждат на нас и злобеят.

Идваш с усмивка щастлива,
хвърляш се в мойте обятия.
Боже!-Колко си красива!
Нима съм за теб най-важният?!

Наистина ли толкоз ме искаш?!
Та ти си ручей кристален!
Не можеш ли поне да устискаш
за малко порива разпален?

Кажи ми как да посегна,
използвайки нашата близост,
на тая красота съвършена,
на твоята крехка наивност?!

Стига ми само да чувствам
с устни лицето ти бяло,
а ръцете наслада да вкусват,
докосвайки твоето тяло.

Ще успея ли аз да запазя
невинността ти още детинска
и с туй пред теб да докажа
любовта си, която подтискам?

Няма ли след туй да съжалявам
за грешката, дето съм сторил,
че аз съм този мъж, който
очите ти за друг е отворил?

Най-великата любов

Знаеш ли коя любов е най-велика,
най-чиста, най-искрена любов?
Онази, като ручей дето блика -
неосквернената, несподелената любов.

Тя приижда и след туй извира,
попила болката по пътя свой,
а после, или някъде се влива,
или пресъхва под изгарящия зной.

Знаеш ли коя любов е най-нещастна,
най-силна, най-пламенна любов?
Тази, във която бавно, бавно гасна -
моята велика неизживяна любов.

Самота

Пусто е, пусто и страшно
в дома ми обрасъл с трева,
където безмълвно и властно
царува мъртвешка тишина.

Птичките вече не пеят
на двора с песни огласни
и отдавна цветя не виреят
в градините мои нещастни.

Когато привечер залязва
догарящото слънце уморено,
вездесъщия му огън угасва.
Над къщата става студено.

Няма я, няма дланта ти
крехка, мен да погали,
да стопли отново пламта и
нощем ръцете остаряли.

На прага често приседнал
пред портата аз коленича,-
там, дето бях те посрещал
и думи за сбогом изричал.

Спомени ясни ме връщат
в дните на нашето време.
Душата ми в пепел превръщат.
Душата ми тлее и стене.

Тлее и стене, а вън двора
осеян е с мъртвите листа
на моята есен уморна-
есента на гробна самота.

Никога не ще узнаеш

Ти никога не ще узнаеш нещо-
нещото, което съществува...
А вътре във ядрото му горещо,
атомът бушува ли, бушува...

Той идваше към теб нестихващ.
Не стихна и когато си замина,
като лава от вулкан изригващ,
която още ври и не изстива...

ТИ СИ ЦВЕТЕТО

Ти си нежното цвете, което
свободно растеше нейде в полето.
Цвят, който случайно открих
и в мойта градина аз присадих.

Ти си цветето с природа дива,
чиято красота ме бе покорила
и от времето на първия ни ден,
ти бе най-важното цвете за мен.

Ти си цветето на мойта младост,
цветето на мойто щастие и жалост.
Цветето, коeто друг го откъсна,
и което самотно при него изсъхна...

ПЪТНИК

Пътник самотен се движи в нощта.

Пресича сенки на електрически стълбове.
Чувства несподелени бушуват в мисълта.
Джобове празни, неизплатени дългове.

Крачка след крачка, пресечка след пресечка,
червей изяжда неговата плът.
Да продължи напред - дали ще бъде грешка?
Или ако се върне - кошмарите дали ще спрат?

Като призраци в мрака момиче и момче
се целуват вкопчени на отсрещния ъгъл.
Разпозна силуета на нейното лице
и отвори вратата към погубващия пъкъл.

Закъсня нещастнико! Защо не и каза?
Тя те чакаше, но ти се скри!
Помисли си за миг и съдбата го наказа -
влюбената двойка се качи в такси.

Пурпурен блясък тъмнината пронизва.
Светофара отдавна свети червено.
Чуждото щастие в друг закон се вписва
и е нещастие за друг - несъмнено!

Тръгва отново. Навежда смирено глава,
утеха да дири, но в обратна посока.
Надвиснаха в душата му студ и мъгла
и няма лек за скръбта му дълбока.

От гарата в далечината чу се сигнал.
Нямаше време! - да побърза бе знак.
Защо ли да го прави, като беше разбрал,
че бе изпуснал и последния нощен влак.

РАЗДЯЛА

Буйни огньове, огньове разпалени,
горят над села и градове изоставени.
Буйни реки над руслата преливат,
в океана водите си вливат.

По мътно течение мъртви се носят
листата на печален листопад.
Раждат се щастливо напролет,
а наесен изсъхват и мрат.

***

Замина.
Вече те няма.
Викът ми безплътен изгаря
над кладата-вечна жарава.
В безкрайните пурпурни нощи
чувствам те, бълнувам те все още.

Душата ми-тлен не угасна.
Превърна се в огнена плазма.
Като витаеща мантия плава,
превзема и след туй разтопява...