Бели нощи

Колко трепет искрящ
носеха белите нощи?!
И мраза рисуваше с чувства,
по скрежните мои прозорци.

С колко надежда и вяра
посрещаше стъпките твои,
снега, натрупал на двора,
блещукайки в преспите свои?!

Като малки игриви пеперуди
снежинки пъргаво летяха.
Молбите ни сякаш дочули,
пухено одеяло плетяха.

Мека брилянтна завивка
спускаха те над телата,
а в стаята с блага усмивка
се прокрадваше отвън светлината.

Луната над нас щом изгрееше,
сияеше щастлива и скромна.
Ветрец когато повееше,
пееше песен любовна.

Песента на старото време-
мъдър съвет и поука,
обичта ни как да оцелее,
съпътствайки ни винаги слука.

В скута на нашия рай
блажени бяхме да мечтаем,
тез мигове да нямат край
и вечно там да останем.

Но природата нравите сменя.
Настъпи промяна отвън.
Удари снежната постеля,
буреносния мартенски гръм.

Стопи пред бледите зеници
плюшения топъл сняг,
а ти потъна във сълзите си,
и повече не те видях.

Пролет, лято, есен, зима...
Отекваха сезоните през мен.
Копнееше душата ми неутешима,
да се завърнеш някой ден.

И ето - зима е. Отново падат
снежинки в двора запустял.
Косите ми от тях белеят,
прозореца и той е бял.

Мраза по него пак рисува
чувства, с ледена ръка.
И трепетът и той бушува,
но с колко мъка и тъга...