ХИМЕРА

Да можех да хвана за юздите времето,
яхнал мечтите си по пътека от дъга!
Вятърът да брули от плещите ми бремето,
от житейските несгоди далеч да отлетя.

Плувах сред воалите на облаци в сънища.
Докосвал бях на слънчева птичка крила.
И в мрежа от бетон, тротоари и пътища,
откривах в илюзии не веднъж любовта.

Но ти химеро, блян си в свят отвъден.
Как бих могъл да дам на теб крила?!
Във струята на твойте прелести забулен,
в омаята на блъфове-нима ще мога да творя?!

Аз знам!-в усмивка на дете се крие твоя порив!
И в цвете генерира багра от пътеката дъга!
А в ясно утро птичка щом крила разтвори,
под слънчевия диск златисто бляскат нейните крила!

И ти любов реална всеки ден ме галиш
със поглед нежен, когато разтворя очи!
И с топли устни и дихание ме правиш,
да съм щастлив сред бисерните ти лъчи!

Живота ни помита във лава нажежена,
в метежната стихия аз и ти да изгорим,
но нашта обич неразривно-съвършена,
ни прави силни с теб докрай да устоим!