СЛЪНЦЕ МОЕ

Слънце мое, слънце ненагледно,
озарило мрачната ми стая,
свети ти челцето за последно-
днес за нас дошъл е края.

Горе разгневен на небосвода,
черен облак се задава.
С ревност бащинска и злоба,
скрива те и не прощава.

В нощите ми сън съм те сънувал-
нощи пламенни и жарни,
и през сълзи бях бленувал,
буклите ти лъчезарни.

В утрините буден съм те чакал-
копняни утрини, омайни,
и мъката си още неизплакал,
срещах изгреви сияйни.

Слънце мое, приказно явление,
дар от сбъднати мечти,
символа на мойто вдъхновение,
бяха твоите лъчи.

Ти идваше-били сме само двама.
Имал съм те-миг щастлив!
Муза в поетичната ми драма,
беше твоят лик красив!

Слънце мое, слънце златокосо,
днес небето те прибира.
По-ревностно отвсякога и лошо,
скрива те от мене, скрива.

Обещай ми мое слънчице, че утре,
тук-над пустата ми стая,
ще изгрееш в чаканата утрин,
и за нас ще върнеш рая...