Чудото любов

Тътенът на моето сърце,
хищници не ще го спрат!
Жилавите ми ръце
в боя ще ги покосят!

Душата ми, граблива птица
никога не ще отнеме,
че тя е на войната жрица -
непобедима и с криле големи!

Но защо прекланям глава,
безсилен и обречен до гроб,
пред благото на думичка една,
пред чудото, наречено "любов"?!

Волята ми-кладенец пресъхнал.
Жаждата надеждата изгаря.
Отчаян стон на лоба ми посърнал,
когато теб, любов, те няма.

А безпомощен когато се влача,
пронизан от твоята стрела,
защо тъй жално и наивно плача?!
Защо те ненавиждам и кълна?!

Понякога низвергнат ти посягам,
белязан с твоето клеймо
и заблуден не осъзнавам,
че ти си нужното ми зло!

Рани отваряш-язви горчиви.
Крясъка им всеки го дочува,
но ти ни правиш отново щастливи!
Ти си тази, която ги лекува!

Като вълна приливна идваш.
Помиташ ни със мощ неудържима.
Оттегляш се и после пак връхлиташ
по-бурна и неукротима.

И мен отнесе във морето,
но навътре във дълбоките води
намерих остров за сърцето -
свят на благоденствие, страст и мечти.

Залюбвах и разлюбвах там пристрастно.
В наивността да бъда прозорлив,
погубвах честолюбие напразно,
веднъж скърбящ, друг път щастлив.

И чудото дойде-мой сбъднат сън!
Събираше гласа ти перлени мъниста,
а аз заслушан във вълшебния му звън,
редях огърлица от обич чиста.

Окичих я на теб с венчило,
ти слънце благородно мен дарило,
със обич, с ласки, с топлина.
С магията на нашите деца.

Времето лети. Минават дните.
Залязва изгрева на младостта,
а мъдростта на бръчките ни под очите
сплотява ни по-силно в старостта.

Сплотява ни във крепост нерушима,
в която властва оня неугасващ зов,
на нашата любов непоклатима,
на чудото наречено "любов".