Самота

Пусто е, пусто и страшно
в дома ми обрасъл с трева,
където безмълвно и властно
царува мъртвешка тишина.

Птичките вече не пеят
на двора с песни огласни
и отдавна цветя не виреят
в градините мои нещастни.

Когато привечер залязва
догарящото слънце уморено,
вездесъщия му огън угасва.
Над къщата става студено.

Няма я, няма дланта ти
крехка, мен да погали,
да стопли отново пламта и
нощем ръцете остаряли.

На прага често приседнал
пред портата аз коленича,-
там, дето бях те посрещал
и думи за сбогом изричал.

Спомени ясни ме връщат
в дните на нашето време.
Душата ми в пепел превръщат.
Душата ми тлее и стене.

Тлее и стене, а вън двора
осеян е с мъртвите листа
на моята есен уморна-
есента на гробна самота.