Ширни полета

Полета... Полета... Ширни полета...
Над нивите ваши горяха
жерави сиви на орис проклета,
в пурпурни залези тляха.

Още живеете със своите спомени,
под слънцето жално ридаете,
но ще върнат ли сълзите отронени
дните за които мечтаете!

Луната не свети, както преди,
вятър над вас не запява;
реките пресъхват, дъжд не звъни
над увяхнали мак и тинтява.

Камъкът твърд, пропукан отдавна
само кърви и процежда
на земята до него-суха и жадна,
капки умряла надежда.

Като вещица сякаш днес е зората,
запалила  мъртви стърнища -
пред очите превръща гнездата им
в купчини бели пепелища.

Полета... Полета... Земя запустяла...
Жарта ви дорде не угасне,
едва ли птица от далеч долетяла
на вас отново ще кацне!

А някога тук, през клетви изричани,
помня аз как съм закичвал,
в коси момински - китки игличини -
Господи, как съм обичал!
           
                    ***
Тази вечер, полета, не ще ви оставя-
ще потънем заедно в здрача
и с гласа ви - натъжен и сподавен
ще плача, ще плача, ще плача...

Миг

Миг непредвкусван... Поглед издаен... Допир до мокра копнежност... Сякаш от ръка на магьосник изваян- твоят чар-море от безмерност. Сякаш разпръскват струйки горещи в душата ми буйни фонтани, бликнали с нови мечти и надежди, никога преди неизживяни. Миг запленяващ... Прилив на чувства... Устните, времето спрели, творят по телата изящни изкуства в цветове на топли акварели. Нежна е, нежна нощта разсъблечена под ритъма на валс и танго, дошла като фея ефирно облечена с воал от искрящо сребро. Миг сладострастен... Шепот... Стенание... А нейде в далечния космос, обгърнат от звездно дихание, разцъфва заветния Лотос. Като волни светулки мъждукат до него две малки звезди - ту гаснат над мен, ту блещукат твойте искрящи очи. Ти ли си това вдъхновение- реалност, легенда и притча, което в миг на изкушение, кара човек да заобичва?